В гласа ми тихо скърца скрежът
В гласа ми тихо скърца скрежът,
разказвам приказка сега.
Мълчи! Ако ни забележат,
ще побелеем от снега.
И приказката ще прозвънне,
висулка – скършена, на три,
а зимна нощ е и бездънни,
са небесата. В тях се скри,
града бездушен очарова
искрица нежна – в резеда
изгряла ярка с благослова
на две души една звезда.
Която ще е наша само,
добра и с влюбени лъчи...
Сгуши се тук, до мойто рамо,
гласа ми слушай... И мълчи.
Ще ни целуне на раздяла,
магията. Ще отлети,
но в приказката оживяла,
ще бъдем само аз и ти...
Градът брутално ще ни буди,
в съня ни вишни ще цъфтят,
сред зима пролет. Двама луди...
И по-добър, обичащ свят...
https://youtube.com/watch?v=FHztIV0yrEE&si=EnSIkaIECMiOmarE
© Надежда Ангелова All rights reserved.
