В градината расте, расте трева.
Под нея вече нищо не личи.
Какво преди било е и сега,
невидимо за хорските очи.
Забравени, щастливите ни дни
едва-едва поглеждат от пръстта.
Опитомена, болката сладни.
На воля избуява горестта.
И грешките, и вечният стремеж
да сме щастливи, весели, добри
стопили са се като бяла свещ,
запалена в зелените треви. ...