В истерия
Каквото имам, ще ти кажа,
не викай, срамота е, замълчи,
пръста размахваш важно-важно,
гласът ти клетвено ечи.
Долавям в него гневни нотки,
проклятията нямат ли цена,
в пресечен път на черни котки
долавяш моята вина,
но собствена вина ти нямаш,
стандартите на две делиш,
защо ли истината не приляга,
когато не говориш, а крещиш.
Сега сме двама, без опора,
пространство нервно ни дели,
не знаеш ти какво да сториш,
отправяш клетвени стрели.
Утехата намирам сред морето,
направих от морето дом,
а с врявата си до небето
представяш личния апломб,
"запей или млъкни, махни се",
не може никой да те понесе,
на кукувица стара превърни се,
проклятията в ад да пренесеш.
© Димитър Станчев All rights reserved.
