В книгата на живота

Къде да се оплача? На кого?
От тежката трагедия всеобща, 
в която е виновно всяко зло, 
отгледано и раждащо се още... 
И кой да изцелява нам душите, 
когато е прието за нормално - 
на клоуни за усмивка да разчитаме, 
а вътрешно да стенем толкоз жално... 
Въпрос, на който бих се подигравал
по времето на мойто лекомислие.
Сега, когато мога да създавам,
ме плашат разрушителните истини... 
На Бог или на Дявола? На кой? 
Аз бил съм важен гостенин на двамата. 
Достатъчно измислял съм герои, 
но все така обречени да страдат... 
И става все по-трудно да приема, 
дока̀то закърняват ми крилата, 
че полетите даже вътре в мене 
простират се до сметки и заплата... 
Краката ми изтръпват в безизходица. 
Препъвам се в ковчези на илюзии. 
Нима ще може някой да оспори - 
мечтите ни, че станали са мумии?... 
А някога в големия учебник, 
за първото начало и за края, 
човекът - като Божия наследник, 
изгонен бил през портите на Рая. 
Какво остава? Хората от днес - 
да хранят любопитството си с ябълки? 
Змията ще стърчи в противовес
на свойто водоравно наказание...
Тогава под Библейското дърво, 
ще раснем върху клоните отгоре. 
От дънер - ще изсъхне на стебло, 
а ние ще се взираме във корена. 
Дали се е обърнала Земята, 
или мечтаем плахо за промяна? 
Ще видим. Ако няма листопад, 
и брулят само тежка пръст и камъни... 
Какво ни чака? Нямайте съмнение -
ще кацат вместо лястовици, гарвани. 
Не ще ни се размине с извининие, 
че цял живот се правим на ударени... 
Да клекнем ли за прошка. И защо? 
Та, ние търсим Господ по неволя. 
Аз виждам своя кръст без потекло. 
За чуждото орисан съм да моля. 
Къде да се оплача в тази пустош, 
където се убиват всички кълнове 
на някакви фригидни бързи чувства, 
в родените със бъдеще прокълнато? 
Утеха ли да търся вечно в думите, 
да шепна монолози ден и нощ? 
Съдбата милостиво ме осъди - 
поне да бъда влюбен, вместо лош... 
Но аз не съм "спасителят в ръжта".
Отдавна съм ожънал свойта честност. 
Все още само пея под дъжда. 
(Увѝ, не е валяло цяла вечност.) 
Понякога се чувствам единак
на тази полудяваща планета. 
Да литна ли? Не зная още как, 
но търся екипажа за ракета... 
И някой ден, когато свърши въздуха,
ще пиша безтегловно в моя дневник,
че може да съм малък, но съм дързък
и ще ме учат в новия учебник...

©тихопат.
Данаил Антонов
29.08.2024