В края на лятото
В края на лятото искам и аз да си тръгна,
боса да мина под свода на житния клас.
Сякаш венчило, небето над мен да се смъкне
в кръг от отлитащи птици на верен компас.
Искам да мина по тънкия лед на бостана,
ситно напукан от динен червен ледоход.
И при плашилото хляб да разчупя за двама,
нищо, че има в сърцето си плъстен живот.
Пътните вени са станали крехки и тънки.
Пулса им хващам, но само със боси нозе.
Поветът вече заплита кашмирени брънки
и замирисва на пълно със чушки мазе.
Искам да литна, намерила тайна пролука,
в плик, адресиран до някой вълшебен Капри.
Есенен дъжд ми напомня, че вече е тука
дългото време. Почакай, за мъничко спри!
Картичка нямам. И старият шлагер е честен –
пътят ни повече няма да води до там.
Пускам писмо без адрес по безукорна есен.
Всъщност се моля, навярно разколно, без храм.
Не коленича. И гледам как всичко залязва,
ала държа пеленаче от хляб на ръце...
Нямам адреса на лято, но в топлата пазва
отговор чака подателят – моето сърце.
© Петя Цонева All rights reserved.
