Пробита ли е лодката - не знам.
Животът по вълните се клатушка.
Не мога нищо повече да дам.
Илюзиите ронят дъх отлющен.
Всемирът - този властен командир -
над моите зеници се надвесва.
Строените послушници в шпалир
готови са и вятъра да бесят.
А аз лежа на дъното на ден,
прелистил своя край като присъда.
Клатушка се животът уморен,
готов от лодката да ме изпъди.
14.3.2018
© Мария Панайотова All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
