В най-празната галерия
Онази бяла светлина,
която ми изпрати порива
на някаква изневиделица,
пътува към единствената сянка
на всичките ми опити
да ходя по ръба на сътворението,
когато губя глас,
по-ниска от тревата
и имам само думи непознати.
Признавам,че се чувствам шантаво.
Изронената кукла на усмивките
ме гледа съзаклятнически.
Поставя ме до Мона Лиза
в най-празната галерия,
твърди, че няма водно конче, което да не види
единствената разлика-
Оите ми - очите й...
Загадъчно очакване, божествено доволство...
Щом падне лъч през малкия прозорец,
боята по настръхналата кожа
най-странния му огън ще прихване
и ехото на вечния художник
с най-живите ми мисли ще проходи.
https://m.youtube.com/watch?feature=youtu.be&v=lIvW4IBGNsE
