В нереалното пространство на утопията

Планина от гръмогласен смях издигната -

по нея колeла от въртящи се сънища.

Прозява се легло от самота,

върху което аз все спя и сънувам дъга от тишина.

Изолиран вятър си път проправя

през листа и сняг във празен вакуум...

Лодка от надежда, пълна с тишина,

в която град на сладостта строят две преплетени тела.

Ров от съвест, изпъчен остро пред море,

небоящ се от водата, крееща в гняв.

А къщата на глупостта, застинала в небе,

чака гости... С блясък на звезда ги приласкава.

Обитава неизвестното туптящо в ритъм бърз

сърце, скрито в празнота просторна.

Земните жита от илюзии избледнели са

и моли се истина измамата да е сега.

От екота на нейната молитва страх болезнен

се поражда във застинало убежище

за мъртвите сърца - изящни и проклети -

бълващи неосъзнати спомени от минали лета...

Капят капки притеснителни надежди в техните души,

от които този свят прелива и изчезва

в нереалното пространство на утопията,

топлеща душите на надеждите в безкрая...