В очакване на пролетта...
Изгубих нещо...
Изпуснах го насред полето...
То беше чисто, бяло, истинско...
То беше малко, но добро...
Изгубих го насред полето...
Сега стои си там...
Едно, невинно и само...
Снегът затрупа го,
а ураганът сетне го отвя...
Но липсва ми...
Остави ме в самотното сама...
Ще изчакам –
Сигурна съм, пролетта
ще ми го върне същото.
Каквото беше:
и чисто, и истинско, и толкова бяло...
И в търсене, лепвам върху си
онова – другото нещо – което все хулих,
все гонех, все биех със гневни слова...
Но то не приляга, не пасна, не иска,
не може със мен да се слее сега...
Ще постоя още мъничко
и тихо ще изчакам пролетта...
© Жара Пенева All rights reserved.
