В очите й искряха жадни бездни
* * *
В очите й искряха жадни бездни
и Мракът се напълни със ухания...
И целият Всемир край нас изчезна -
настана тишина.
И съзерцание.
А фосфорът от звънналите чаши
разсипа смях по бялата покривка...
И сянката ми детски се изплаши,
целуната от нейната усмивка
и хукна към брега - да се спасява,
но спъна се на прага, при водата,
и плисна в нея огненото злато
от ярките съзвездия на Август...
И после - пак Светлинната плесница!
И как да помня кой кого прегърна?
Понесохме се в лунна колесница...
И Времето в Пространство се превърна.
© Забраван Забраванов All rights reserved.
