В очите ми когато слизаш...
В очите ми когато слизаш –
сълза по скулите на Бог
и ангелът в кълчищна риза,
в молитва свлечен пред чертог –
изронва се небето безвъзвратно.
Простори не останаха над нас.
В масури се посука необятът.
А пък бурята зави със глас,
след който всичко затрепери
и до земята се преви.
Каквото търси, ли намери
в опожарените треви?
Къде си бил, защо се връщаш
не те попитах и не исках.
Ако студът е моя същност,
не мислиш ли – да бъдеш близко
опасно е? Раним и крехък
си ти, почти ще се удавиш
в ириса ми с цвят на кедър.
зад ледените барикади
на дъждовете, дето спускат
прекипелите си тънки устни
до дъното на моя поглед.
Жаравно над разгулни мостове
душата ти на скитник пламва,
чергарската ти кръв тъмнее
над хълмове и над дерета.
И тази обич е стремглаво
спускане по остри зъбери
към пропастта,
в която птицата е само знакът
за дългото пропадане към ада.
Невернико! На тази клада
ще изгорим докрай и двама
аз, вещица зеленоока,
ти, еретикът богослов,
за милост няма да се молиш,
нито да крещиш от болка!
Димът след нас остава само.
Защото няма
начин друг
да те обичам, да съм твоя,
освен да бъда твоя участ и погибел,
и страстта на оня огън,
след който няма да ни има.
Но ти слезни в очите ми докрай,
до огнената адска преизподня,
до изранените пети на утрото.
И вярвам тъй да те запомня,
какъвто те видях – с греховна
бръчка отстрани, болезнена усмивка,
с разгърдената бяла риза
... И както бурята през май,
след плач и грохот на върби,
ухае бъзово, разлистено,
и на любов дъхти – ах, как дъхти! –
така и тази нощ е като стих,
след който певецът лирата си чупи
и се обесва върху струна.
© Валентина Йотова All rights reserved.
