В очите ми светулки
Тия нови фенери – златни небесни очи
и росата по счупени плочки трепери,
а небето е стомна – сълзи…
По ъглите на старите къщи
свири вятърът сякаш с уста,
пък Луната капризно се мръщи
и разплита сребриста коса.
И е мокра. Невярна. И слаба.
Любопитна, измръзнала, зла.
И капризна. Полита Луната
към коравата мокра земя.
И по пътя на дългото падане
дърпа всички светли звезди
необичана, мрази Луната
тези искрени жълти очи.
Аз улавям от звездния дъжд,
своя пристан намерил в очите.
Хайде, спирай, есенен дъжд...
тези капки трият мечтите...
© Джулиана Кашон All rights reserved.
