Все тъй се реди открай време светът:
на гняв и любов, по форма и цвят.
Вървиш ли, вървиш, а все кръстопът.
И повече няма. То колко е свят?
Такъв си е той. С размер на кашон.
В ъглите му прашни се блъска море.
Пътувам, пътувам. С крилете на кон.
Как, кажи ми, се докосва небе?
А светът си търчи, съвсем полудял.
И трие със длани от челото пот.
Ту болен, ту здрав. Нащърбен и цял.
Но със смъртни очи... Нали е живот!
© Юлия All rights reserved.