В последната прегръдка на небето
На Сашко
Не доживя до двайсет и една.
И цял живот така и не проходи.
Навънка смог и утринна мъгла
са изпотили мръсните прозорци.
Из нивите се люшка мокра ръж.
Но ти не знаеш колко е прекрасна.
В телцето ти притихва малък мъж,
за който няма време да порасне.
Там някъде до късно сред нощта
тинейджърите с бира се надпиват,
вероятно ще се любят сутринта.
А ти не знаеш колко е красиво.
Сега поспи. Сега си уморен –
да носиш своята душа без тяло.
Светът ни е малко криво е скроен.
Оттатък – вярвай ми! – е много бяло.
И болка няма. Само светлина,
която е прелюдия за вечност.
Не ни мисли, направени от кал
в калта отиват всичките човеци.
О, ангелче, дали ще ми простиш,
че твоите послания не четох.
Дано да те застигне моят стих
в последната прегръдка на небето.
© Валентина Йотова All rights reserved.
