В Предверието на бурята...

Слънцето на дъжд припича,

вятър облаци кълбѝ:

мълния в зиг – заг притича

миг преди да завали.

Птиците се изпокриха

и заглъхна песента,

нереално стана тихо –

после бурята влетя...

И затътна небосвода,

и по пладне се смрачи –

сякаш цялата природа

бе с избодени очи...

Облаците натежаха

над смълчаната земя

и започнал някак плахо –

дъжд стихиен се изля...

Рукнаха потоци мътни

и се сляха във реки,

а водата буйна мъкне

клони, дънери, греди...

... Първата вълна когато

се отточи, загърмя

и нахлу с внезапен вятър

вече Втората вода...

А тя носеше с вълната

разпиляните неща

през Живота, из Съдбата,

на Безкрая в пустошта...

Вече „старите” любови

влачеха се -- воглавѐ

на очакваните нови,

но с предишни грехове...

Всичко в този мемоарен

на абсурдите парад --

бе повлякло във кошмарен

строй мечтите най – отзад...

... Третата вода -- последната

чакам да се появи

и нашепвам си легендата:

„Златна ще е може би!”...

... но акó отново мътна

дойде буйната река,

 и във подмолите тътне

ще измисля сам сега:

-- Своя приказка изящна

в стил фантастно – причудлив

и като мечта прекрасна,

и в съдба със Край щастлив...          

06.05.2017. Коста Качев