Заключвам тихо вратата на реалността
и в ръцете топли на Зефир понасям се.
Врабче съм, сгушено на рамото му,
за миг съм Флора. Сънят ми по детски
очи отваря във вятърната му коса.
Първо води ме на гости на Астрей -
баща си. Замайват ме звездите
в небосклона на дома му - неизброими са,
а аз, наивната, не спирам да броя
и всяка от небесните светулки
приказка в картини претворява,
избухват светове във цвят,
само времето не знам защо така сърдито е,
за несбъднатите приказки нехае,

(не спира да тиктака...)
Неусетно в градините на майка си,
при Еос ме оставя...
Лъчите на зората ме зоват.

27.06.11

http://www.youtube.com/watch?v=-rLb46cZ0Bg&feature=player_embedded