В синия час на копнежа

В безднотръс ще се озовем

и напук на бавното любовно бързане

ще се вречем на окованата нощ

с белези от цветя по устните.

До втръсване.

С общо тяло, завибрирало от тласъци

между черните циферблати на звездите

хлъзгавото небе ще ни призове,

докато капе на пода само по облаци

и раздрано на ивици,

мокрият ми гръб ще запее

в най-синия си екстаз,

с крехката си плът ще се завия

без думи, но с букет от въздишки.

Върху острова от целувки тъмната кула

на страстта чака да изтека във вените ѝ,

преди сърцето ми да се пръсне.

A в мен се раждат чисти дъги

и на задъхани сладки фрагменти

бавно преливат в оголените отливи

на твоето море с усмихнати очи.

Кръвта ми бухва във сбор от зори

стиснали силно ядра от желания

и засилва шепота на древните руни,

водовъртежно вплетени в сърцето ми

стичащо се под ъгъл в новия си дом -

общия съсъд на нашите целунати хоризонти...

Любов е просто синята дума,

рисуваща часa, когато се стапят телата ни,

а светът е само фина драперия,

през която нечии любопитни очи

биха съзряли как незрялото ни его

сластно се обуздава от (коп)нежна нега.

И заваляват искри от нашите ириси...