в стиховете си аз сама се превръщам
Не умея...
Да пея не мога,
танцът не ми е стихия
от летенето ме е страх.
Даже понякога сънят ми е
грозна магия...
Нищо не върша както трябва.
И само понякога...
Стихът ме грабва...
В него аз оживявам,
на живо невзрачна.
Не съм вече толкова
сивкаво грозна...
прозрачна.
Не съм оная.
Недокосната и недолюбена
и ставам някоя друга...
в някого другиго влюбена...
И мечтая... мечтая
да мога да пея,
да свиря...
със слънцето да поиграя...
просто... мечтая...
В стиховете си аз
сама се превръщам.
Ръбести камъчета
без рима и ритъм.
И просто... просто понякога
гръб на всичко обръщам...
Ставам красива.
И нежна...
Ставам неродена сълза...
И как във мене никой не поглежда
и все съм просто... една....
А аз съм всъщност жива.
Виж ме! Съществувам,
и макар безкрайно вежлива
съм често...
болезнено тиха и
срамежлива.
© Свобода All rights reserved.
