В такива дни...
Случва се понякога;
навън - навъсено и мрачно. Не вали,
но облаците пазят своята дъждовност.
Загубили посоката – едва вървят,
слели всички настроения в едно,
а тежестта им се натрупва и множи...
В такива дни дори
секундната стрелка на стенния часовник
отмерва с хладна и обсебваща тревожност
тягостните, ситни стъпки.
Случва се, навярно и при нас -
общуваме предимно с недомлъвки
и също тъй, изнудено мълчим.
Треперя над усмивката ù всеки път,
когато неочаквано направи плаха крачка
извън циклично, непонятно измерение;
отрекъл в нея пламъче мъждукаща виновност,
на разума ми строгият камшик
жигосва и последното съмнение,
в опит да открие в мен вината
за тоз изгубен миг, дошъл отникъде.
Би я измислил и вменил...
От съд спасява ме алибито на обичта,
стаена в погледа – до болка скъпа, припозната,
но днес съгряваща сърцето издалече.
Поне да беше заваляло!
Нуждая се от обичта ти, Мъко моя,
макар и през сълзи изречена!
Мълчим... Не бива да говоря;
сега и ласкавите думички порязват,
и аз, незнаейки какво да сторя,
вземам я, лицето ù притиснал
към мястото, където в мен боли.
Стоим прегърнати, а Тя е толкоз близко...
че бих могъл тъгата ù да вдишам.
И трябваше ли този мрачен ден
да блъсне по камбаната в гърдите,
глушаща ме с тревожния, препускащ ритъм,
та чак сега – разтърсен и болеещ, разбера,
колко много всъщност я обичам?!
06.02.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
