В тишина
Оцелявам, приятелю, все оцелявам.
Мълчаливо донасям си раните.
Виж, в очите дъга. И от нея раздавам.
Той, денят, си сивее по дланите.
Тишината дори е без власт да ме спре.
И вървя, по стръмното качвам се.
Устремя ли се, става едничко кутре,
но е точка на нямост в очакване.
И е вярна, приятелю, тъй ми е вярна.
По петите щом тръгна, ме следва,
но от обич понякога става коварна
и по устните думи забелва.
Но е храм и запалвам си бели свещички
в тъмнината, кога се страхувам.
Само в нея до късно говоря си с птички,
само в нея аз с думи рисувам.
Да, мълча си, приятелю. С мене мълчиш.
А как искам и думи добри.
Говори ми. И щом се в очите смрачи,
тишината ми с думите спри.
© Ани Монева All rights reserved.
