В тръните на страховете ми
Изгарям. Съдбата ми… може би рязко,
а може би злобно удари деня ни.
А в шарена черга, навън бе прекрасно…
Внезапно потъна. И странно се счупи.
Застанах потресен пред късчета мене,
едно да позная дори не успявам.
И ходът напред изведнъж забранен е,
напразно на погледа твой се надявам.
Прости ми, че силите нямам да вдигна
сърцето от пода. За нула секунди!
Прости ми, че толкова искам да стигна
до теб, но не мога. И днес пак загубих!
Уплашена, пак се разплака тъгата,
и тя с мойта болка от мен се отказва.
Дори и не искам да чакам зората,
не искам! Завинаги, слънце – залязвай!
Да дойде при мене във черно и бледен
безкрилият ангел. И криво усмихнат
да съди живота в деня ми последен.
И чакам да чуя – как всичко притихва!
Разбира се, идва, когато го викаш.
В очите бездънни се взирам безчувствен.
И вече тъгата ни плаче, ни пита,
а ангелът бавно към мене пристъпва.
… И удар! В душата. С размах ме разсече:
“Безсилен, отписан, ненужен докрая!
Осъден! На вечност – от всички далече…”
И без миг на милост отказа ми рая –
не го заслужавам… Не ми стига воля.
От много обичане всичко се срути.
И вече аз никого нямам да моля
за капчица нежност. И може би утре…
..ще бъде различно, ще бъда отново…
А може би няма. Във тръни облечен
ще бродя бездушен. Каквото такова!
Изглежда на жив ад съм вечно обречен.
25.Х.2025
© Валентин Велинов All rights reserved. ✍️ No AI Used
