В тринайсетия мой стих
Прибрах си косата в снопче жита.
Погалих лицето си в шепа вода.
Облякох си роклята бяла,
изпъстрена с черни слова
и бясно поех по магистралите й.
Изпреварих зората. Притихнала,
луната все още безчинстваше
по тихите клепки на природата.
Есенен дъжд се припяваше
на птиците отлитащи в хора.
Слънчогледите капеха –
слънца недокоснати.
Дърветата плачеха и
ронеха листи от короните си.
Небето беше примряло
в очакване на синева,
до днес невидяна.
Така се роди неочаквано
в тринайсетия мой стих –
Ти – прежадувания
и от любов фатален,
покълнал отдавна в душата ми.
© Весела ЙОСИФОВА All rights reserved.
