В утробата на юлска безсловесност
Не си отивай, Обич, още не...
Въздишката ти - счупено пиано,
за тих акорд клавишите зове,
а те са онемели, бездиханни...
В болезнен писък с рибешки усти
опитват да запеят наш'та песен,
създадена на четири очи
в утробата на юлска безсловесност.
Как блъскаше по вените кръвта,
орисница на болните ни длани...
По устните полепваше грехът
в дихания, от косъм разстояние...
Докато дишам, знам, че ще крещя
"Обичам те!", като на малоумен,
и нощ след нощ, звезда подир звезда
с гирлянди ще изписвам тези думи.
Една душа сме, Обич, аз и ти,
омесена със камъчета болка,
а камъкът на място си тежи,
една посока следва - към дълбокото.
© Гергана Иванова All rights reserved.
