Вечерно, съкровено
Свещица последна догаря в тъмата
допиваш горчивата глътка живот,
дописваш мелодия странно позната,
доволен въздъхваш: Да бъде! Дано!
Оттатък съня ти безбрежно разкошен
усмивка разцъфва на устните ми.
Ти пак ще прошепнеш: Луна полунощна,
тревожната жажда най-после изтрий!
Но погледът зорък неспирно следи те
и дириш напразно секунда покой,
сърце разтуптяно не спира да пита:
Нима е възможно? Защо? Как? И кой
магия могъща над мен разпрострял е
и волния дух оковал е във плен,
но туй що усещам е тъй специално,
че в миг озарява най-мрачния ден.
На другия край на света замечтано
сред звездния танц, из ефира в захлас
едно със огньовете алени ставам,
мечтите ти сладки са в моята власт.
Сега ти нареждам: върви и създавай
вселени от нежност. И аз ще творя
реалност в съня ти, защото откраднах
частица вълшебство от твойта душа...
© Мария Митева All rights reserved.
