Вестина /с фолклорни мотиви/
Имало село далечно, високо из планината.
Дошла във него Вестина, на Генко Делев снахата.
Син му се кога ожени, в селото никой не знае.
И никой нищо не казва, всеки мълчи и си трае.
Кога Вестина излезе, мъжете гледат по нея.
Но като страх да ѝ имат, да ѝ подвикнат не смеят.
С никой си дума не казва, на стари поклон не чини,
жените ядно замлъкват, погледне ли ги Вестина.
Генко се веднъж уплаши, че хвана се да я гледа
и черна мисъл му мина, що не е за изповедник.
А вечер кога излиза, първо през пенджер погледне,
пък ако в двора я срещне, бърже си в соба побегне.
Синът му болен си легна, не може въздух да вземе.
Вестина води доктори, не ляга и да подремне.
Три се години минаха откак пристана Вестина,
оная вечер мъжът ѝ, тъй, млад-зелен се спомина.
Селото черно почерня, нарежда жално и плаче:
- Поне детенце немаше, та не остави сираче!
Минаха месец ли два ли, Генко из село излезе.
Лице му вече румено, подкарва биволи брези.
Па току викне-подвикне, а глас ехти му - камбана.
Чуди се село мае се, що е със Генко е станало.
Но само Петко пъдаря, допусна си във главата,
че Генко грее се нощем със... телото на снахата.
Бог да те Генко, убие! Да се във ада продъниш!
Отрови сигур' момчето, та със Вестина да бъдеш.
Не удържаха хората грехът им черен да гледат,
запалиха им я къщата, та изгоре до последното.
Но искра скочи-прескочи, та се в комшиите прехвърли.
Селото пламна целото, до нивата горе на бърдото.
Та днес е камък въз камък, дето били са къщите.
Още на пушек мирише и кой премине се мръщи.
Че който в грех се запали, сам си го носи чудото!
А господ само решава кое е лошо, кое хубаво.
Човек не бива да палиш, пък да те с нещо смущава.
На тебе кой ще ти после тез пепелища прощава?!
Запали господ селото, високо във планината.
Който остана, избега при близки и при родата.
Но хора казват - виждали, три пъти всяка година
черно хоро самодивско, а най му отпреде - Вестина.
© Николай Николов All rights reserved.
