Нощта не спа,
а утрото разсъни
клепачите
на илюзорния ми сън.
Денят затропа
върху тънките ми вени,
така заудря
сякаш бие тъпан.
От безнадежност
рухнало сърцето
сподави острия си вик
в тъга,
и не потърсих
със зеници слънцето,
то нямаше
какво да ми даде сега.
На вятъра
оставих се единствено,
да ме теши
със повея си тих.
Когато ми е болно
и самотно,
шепти ми вятър
влюбен
нежен стих.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
