Вгорчено
Души ме нещо,
когато се опитам да поема
глътката въздух.
В мен се сриват някакви
основи,
за които си мислех, че съм
вкоренила здраво.
Самотата - тази зла пророчица
иска да среже
пъпната ми връв
със... живота.
Не ѝ се давам.
Все още мога да
се боря ...
В очите ми
пресъхват реки...
от недоизречено...
Казано - сторено.
Всъщност.
Но реченото боли,
а стореното - два пъти повече.
Недоизпитото вино
вгорчи се във чашите,
от чакане
на по-добри времена.
Всъщност, забравих...
Ти не понасяш вино.
Но само понякога
ми поднасяш
вгорчената чаша.
Знаеш ли?!
Ами...
писна ми от чакане.
А и виното изветрява,
поело отровата
на деня.
А ние се опитваме
само да оцеляваме.
Не става!
Не може!
Не така!
Крещиш ми.
Добре.
Може още...
Всъщност -
все аз ли съм крещяла?
Попитай ме защо.
Закъснявам...
Имам среща.
С някаква... вяра.
На отсрещния ъгъл.
А надеждата...
Тя ми стигна само
до перилата
на парапета.
А оттатък?
"Светло" бъдеще -
в минало време...
И безхаберно
хаберие
за ключодържателя на
свети Петър.
© Нели All rights reserved.
