Отворих сърцето си, макар полуздраво:
да влезеш, ако искаш, да тръгнеш - ако можеш,
поставих табелка с посока „Наляво”,
поръсих трошички за по-нагледно даже.
Пътят е кратък, без тръни (обещавам!) -
на четвърт от смеха ти разстояние.
На поглед първичен, от който полудявам,
на болното ми патово желание...
И входът е свободен – платих го многократно,
налях по едно и постлах ти дивана.
А ти надникна само и тръгна си обратно.
Но път назад не виждам. Трошиците ги няма.