Видях го
Видях го, но по навик го подминах,
извръщайки очите си неловко.
И чак тогава през ума ми мина,
че той не е прокажен, а е просто
човек, каквито сме (дали?) и ние,
но с етикета "инвалид", написан
с мастилото, което се не трие,
защото от съдбата е орисан.
Но няма да забравя този поглед -
не пораженчески, целенасочен.
Очи, в които като през прозорец
за миг надникнах и видях поточе,
в което се умиваха душите
и истинската същина човешка
оставаше оголена и чиста,
без даже намек за недъг и грешка.
И в тези сини езера спокойни
ръцете си като криле разпери
един човек, приел съвсем достойно
това, което някой би намерил
за наказание от висша сила.
Ала на изпитание за воля
и наковалня за характер силен
свидетел станал бях съвсем неволен.
Тогава се замислих за живота
и как дребнаво хленчим, че ни мачка
с проблемите, които пред Голгота
изглеждат като бебешка играчка.
За даденост приемаме нещата
рутинни като слизане по стълби...
А може би в очите на съдбата
сме тъкмо ние инвалиди пълни?
© Ивайло Динков All rights reserved.
