Видях те, помня, ала не повярвах
Видях те, помня, ала не повярвах,
не вярвах, че до мен стоиш,
а как бе нежна тази вечер
и колко радост имаше в очите ти...
Очите ти - те казаха ми всичко,
но аз не смеех да се взирам в тях.
От страх да не избърза времето -
не исках да ти кажа пак „Обичам те“.
А как желаех да крещя,
да не загубя тоз мираж,
да не забравиш никога, че имал си ме...
Да! Как исках да крещя!
И моят писък да спасява семето,
което ражда нашите мечти в пространство,
което се е губило понякога
в забързания бяг на времето
и е делило себе си с
проклятието Живот...
Мълчах, убила всяка сила,
спирах се и тръгвах, пак и пак,
надъхана като цигулка
без едничка струна,
без песен, преди да бъде изгорена
от своя майстор във чужда пещ...
Видях те, помня, ала не повярвах,
не вярвах, че до мен стоиш,
ти всичко даде ми онази нежна вечер
и всичко взе ми,
когато утрото
прогони и последните звезди...
не вярвах, че до мен стоиш,
а как бе нежна тази вечер
и колко радост имаше в очите ти...
Очите ти - те казаха ми всичко,
но аз не смеех да се взирам в тях.
От страх да не избърза времето -
не исках да ти кажа пак „Обичам те“.
А как желаех да крещя,
да не загубя тоз мираж,
да не забравиш никога, че имал си ме...
Да! Как исках да крещя!
И моят писък да спасява семето,
което ражда нашите мечти в пространство,
което се е губило понякога
в забързания бяг на времето
и е делило себе си с
проклятието Живот...
Мълчах, убила всяка сила,
спирах се и тръгвах, пак и пак,
надъхана като цигулка
без едничка струна,
без песен, преди да бъде изгорена
от своя майстор във чужда пещ...
Видях те, помня, ала не повярвах,
не вярвах, че до мен стоиш,
ти всичко даде ми онази нежна вечер
и всичко взе ми,
когато утрото
прогони и последните звезди...
© Ваня Георгиева All rights reserved.
