Как блъска в мен, руши,
съсипва всичко и кърви,
как рови с остър нож,
гост нежелан и много лош.

Вина убива съвеста ми,
прощава и вини греха ми,
вина тежи в сърцето като камък,
с лекота съсипва кристалния ми замък.

Виновна ли съм за това,
че останах пак сама,
сама, макар и с тебе вечно,
сърцето ти сега е тъй далечно.

Виновен поглед, виновни думи,
пронизват твойто тяло с отровни куршуми,
но ти не чувстваш, не усещаш още,
и пак прегръщаш ме с любов нощем.

Пред мене имах път, а днес го няма.
Защо, защо живея вав измама?
Сега осъзнах: не искам да те  изгубя,
отново аз няма да се изгубя.

И клетвата, макар и неизречена,
ще спазя в сърцето си обречено:
на теб аз ще принадлежа,
но вече без чистата си душа.

Вината тъй убива ни сърцата,
поражда мъка и на душата.
Вината мъка е, вината ни тежи
и вече знам, вината може само да руши.

Огнен меч раздира огнено небе,
една вина убива моето сърце,
и нека любовта във него не умре,
че с него умирам аз, умира душата и моето сърце.