Вината в нашите луни
Колко време премина през мене?
Като сито пресявах. Болях...
Февруарствах. Закърпвах се. Стенех.
Настудувах се. Оцелях.
Днес летувам. И пощя гнездото си –
вехтории претребвам, вини.
Но смъди ми сълзица в окото -
знам, виновни са всички луни.
Те подмокрят ми зимната кожа,
в нея, кърт, във тъмница живях.
Дотежава ми, бодвам я, режа я -
до живец, до болезненост. В страх.
Всъщност, нося на болка. Дублирам
само своето читаво аз.
Няма смисъл кумири да зидам
от остатъци. В псевдоекстаз.
Ретроградни ми бяха луните –
кръстопътни, впрегатни, в хомот...
Този свят не е маг за мечтите ни.
Той е сцена. Лъжец. Ешафод.
Нямам избор – късмет ми се падна
да обичам. Да си ми фетиш.
Да, добре е. В две чаши - шампанско.
И те каня – да ме нараниш.
