Виновна си
Огледало на езеро, чезнещо в здрача,
покани луната... и тя се яви;
срамежливо надзърна иззад гората,
посипа с прашеца си летни треви,
оцвети тишината, нагази водите,
превърна ги в дансинг искрящ – зарад нас.
Там се прегърнаха с обич очите ни,
унесени в ритъм на приказен валс.
Приседнала в мен, люлееш се леко,
следва гръбчѐто ти полъх копнежен.
Лудата страст е нейде далеко...
къпе душите взаимност и нежност.
Любовта ни, макар да дойде закъсняла,
инак палува – прилично греховна;
учудващо, днес е разнежена, бяла;
Лунното езеро... То е виновно.
Виновно е с чара си самото мълчание,
отронващо в мрака цветя теменужни;
всяко цветче – съкровено признание,
и думите стихват – бледи, ненужни.
Виновна е също и моята риза.
Изглеждаш тъй крехка, с нея наметната;
усещам те толкова милна и близка,
че стене от сладостна болка сърцето ми.
С колко такива „вини” е облечен
синтезът магичен на чувството нежност!
Но кой е виновен, че в топлата вечер
потръпваш при досега с птиците скрежни,
гнездящи сред минало, нему обречени?
Ръката, подхранила нявга летежа им
с вина и принуда, до крайност абсурдни,
вече я няма, но техните сенки
опитват да хвърлят пак мрачното було
над извора, бликащ пленителна женственост.
Виновна си, мила, в едно, несъмнено:
Когато за пръв път в тебе надникнах,
показа ми нещо толкова ценно,
че преди да се влюбя, бях те обикнал.
2.11.2015
© Людмил Нешев All rights reserved.
