Виновна си
Огледало на езеро, чезнещо в здрача,
покани луната... и тя се яви;
срамежливо надзърна иззад гората,
посипа с прашеца си летни треви,
оцвети тишината, нагази водите,
превърна ги в дансинг искрящ – зарад нас.
Там се прегърнаха с обич очите ни,
унесени в ритъм на приказен валс.
Приседнала в мен, люлееш се леко,
следва гръбчѐто ти полъх копнежен.
Лудата страст е нейде далеко...
къпе душите взаимност и нежност.
Любовта ни, макар да дойде закъсняла,
инак палува – прилично греховна;
учудващо, днес е разнежена, бяла;
Лунното езеро... То е виновно.
Виновно е с чара си самото мълчание,
отронващо в мрака цветя теменужни;
всяко цветче – съкровено признание,
и думите стихват – бледи, ненужни.
Виновна е също и моята риза.
Изглеждаш тъй крехка, с нея наметната;
усещам те толкова милна и близка,
че стене от сладостна болка сърцето ми.
С колко такива „вини” е облечен
синтезът магичен на чувството нежност!
Но кой е виновен, че в топлата вечер
потръпваш при досега с птиците скрежни,
гнездящи сред минало, нему обречени?
Ръката, подхранила нявга летежа им
с вина и принуда, до крайност абсурдни,
вече я няма, но техните сенки
опитват да хвърлят пак мрачното було
над извора, бликащ пленителна женственост.
Виновна си, мила, в едно, несъмнено:
Когато за пръв път в тебе надникнах,
показа ми нещо толкова ценно,
че преди да се влюбя, бях те обикнал.
2.11.2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
