Метафора за състоянието на ума на човек страдащ от anxiety. Постоянните паник атаки са ежедневие. Лошите мисли са толкова много, че докато ги спреш всичките, си твърде изморен, за да имаш енергия за хубави. До един момент агонията е полезна, защото те прави по-добър. Но след това се превръща в безцелен кръговрат от атаки, страх, мъка, сълзи, главоболия... Водещи до задънена улица. Цикълът е безкраен и в най-добрия случай бива спрян на пауза за няколко часа. Нищо повече! В първото изречение имам предвид, че душата иска да е чиста и лека, но негативните мисли (черните гарвани) не млъкват и не и позволяват да бъде светла и безтегловна. Въображението, което по принцип е нещо велико и позитивно, си играе с ума зловещи игри. И се стига до момент, в който просто не знаеш как да не мислиш. А когато мислиш няма как да си починеш и да се почувстваш добре. Затова ти остава да се опитваш да се държиш зает с нещо или да спиш, за да не мислиш. Макар че, ако си като мен, мислите се превръщат в кошмари. Това е не много накратко..... Вероятно само човек с подобни ментални проблеми ще го разбере и оцени. Не знам. Бъдете мили, моля! :')