Властелин на нищото
Звяр увенчан си с корона,
неотстъпчив си за трона
черен, заеман с години –
бурен сред райски градини.
Пръскат те – никнеш без мяра,
скубят – издънки прокара,
смучеш до кърви гърдата,
що те държи над земята.
Тровиш озона, водата
мътиш и кална се мята,
синьото ѝ жабуняса,
празното дъно тревяса.
Който с кесия обича,
слънце дома му опича.
Стряхата ти се разпада,
рутиш Едем към Невада.
Чуждото свое не сгрява,
нова звезда студ навява.
Корени който изтръгва,
в кладенци сухи залъгва
самонадеяна жажда.
Утрото с писък се ражда
от лешоядни химери.
Веднъж режѝ, век премèри.
© Светличка All rights reserved.
