Войник на съдбата
Често водех живота на скитник
и губех посоките към подстъпите
на изкачените върхове.
Пребродих хиляди места.
И все същата тайнственост...
и страхопочитание...
Пред неразпознатата Вселена.
А моята малка вселена се гърчеше.
Между мътните реки на горчилката
и неравното поле на негодуванието.
Но бях войник на съдбата.
Не мисионер,нито избранник,
а войник! На моята лична съдба.
Търсех хармонията, търсех кръстопътя,
устрема си към тайните
и ритъма на Вселената,
а в непроницаемата стена
на неизмеримото,
самолюбието се задушаваше.
Отровни ветрове пазеха подстъпите.
Но аз бях войник!
Бях излязъл от моя дом. Навън, към света.
Въртележката ме беше подхванала.
Крилата на остарялата вятърна мелница
ме повдигаха и подхвърляха.
Бях смазан и пребит.
Но бях войник на съдбата!
И внезапно осъзнах...
Бях следвал вътрешния си глас,
а въртележката бе обърнала посоките.
Отвън навътре. Към моя дом.
Изумен, застанах пред портите
на вътрешното си Аз,
пред огромните тъмни пространства,
брулени от ветровете на страха.
Но бях войник на съдбата!
Трябваше да следвам пътя.
И отново стена. Непроницаема.
Преминах... Без очи.
Това беше цената.
И светло стана, много светло.
Светлината осветяваше
потайните кътчета на душата.
Разбрах. Трябваше да следвам
посоките към себе си.
Дали щях да се намеря? Не знаех...
Но аз бях войник на съдбата!
И продължавах живота си на скитник.
Без очи...
© Димитър Станчев All rights reserved.
