Време
Надбягвахме се с времето, но ето
не спира то, а аз съм на предела.
Разбрах, че всичко е назаем взето,
под греховете ми съм се привела.
Обичах, мразех, спъвах се и ставах,
до точката на хоризонта стигнах
и там се спрях, огледах се тогава.
Дали съдбата своя не отритнах?
Над мен небето, облачно и сиво,
ми проговори с крясъка на врани,
животът мимолетен си отива
и нищо с мене няма да остане.
Освен душата, луда и ранима,
разнищена от чувствата несрети,
но вкопчена за мен необяснимо,
като светулка в тъмното да свети.
По стъпките на пясъка поемам
към върховете, мамещи насреща,
където слънцето се спира денем
и в сините очи на Бог поглежда.
© Nina Sarieva All rights reserved.
