Колко бързо времето минава,

като мълния в миг небето осветила,

а след този миг нищо не остава,

само тътен от далечен гръм замира.

Сякаш вчера беше онзи ден, когато

душата ми бе волна птичка

и с куп мечти сърцето ми богато

представяше живота като весела игричка.

Очите бяха попивателна хартия,

лицето - израз на спокойствие и вяра.

Огромната любов не можех да прикрия

и смеех се на всичко винаги, без мяра.

Но в никое море не трае вечно

спокойно и приятно време.

Следва буря в бъдещето недалечно,

а тя след себе си понася разрушителното бреме.

Отиде си ветрецът лек,

настана времето на буен вятър.

Сега разбирам колко трудно е да си човек

и да играеш непрестанно в земния ни театър.

В душата си усещам тътен -

предвестник на настъпващата буря,

умът ми сякаш е размътен

и мислите в главата ми се щурат.

Страх сърцето ми пронизва,

страх от бъдещето неизвестно,

от годините, които животът ми нанизва,

от всичко идващо и толкова нелесно.

Какво определила е съдбата?

Да можех само да узная...

И ако не ми е отделила част от чудесата,

със сетни сили бих борила се аз тогава.

И зная, и разбирам, че преходно е всичко,

че бързо идва и после бързо отминава.

Затова старая се да спазвам този принцип:

живей с бъдещето, а миналото остави в забрава.