Започвам размисъл с “когато”,

четейки вече твоята творба,

потопен в чувството благато

на позитивна сила в борба,

отправяща към мен привети

със съвети благородни, умни

как така – чрез милите куплети,

да не стигам до прояви шумни.

Прилагаме вариант различен,

запазвайки доброто чувство –

да почнем с поглед по-критичен

да творим любовното изкуство:

от минало неопределено

да влеземе в нашето “сега”

където чувството ти наранено

да освободим от лютата тъга.

Любов желае всяко същество,

в това число - нашите деца,

които също нямат общество,

творящо пълни с любов сърца…

Душата ти е толкова добра,

перото ти отдавна ме плени,

но тук дали идеята разбра –

ръката ми подадена вземи!

Поели пътя на поети,

влизаме в трепетния миг

и с него, с любов заети,

възвестяваме конкретен вик.

Напускаме пространството възможно,

в което всичко може да се случи

и влизаме в ежедневие тревожно,

в което всеки нещо ново ще научи.

Не може тук да дойде самота,

защото няма примирение -

издигнали за броня доброта,

общуваме чрез възхищение,

но с бедите ставам разгневен,

че битието днес ме плаши,

но от това не ставам озлобен,

защото съм в душите наши.

Мъгла се стеле в окото,

макар че ти не си ми враг,

а то открива, търсейки горкото,

опората в човека драг.

Лишени от условия на добруване,

сърцата стават какавиди

и влизаме в конфликтуване -

денят ни как да се предвиди.

Времето ни днеска е сакато,

защото липсва му светиня –

не ме отпращай в “когато”,

защото тънем днеска в тиня,

а виждам те, че ти затъваш

и без да имам опасение,

ти може пак да се препъваш,

но, с мен разчиташ на спасение.

О, да! И днеска имам аз мечти,

но с тях проблеми разрешавам,

защото в мен горят лъчи,

че общност нова преживявам.

Не се научих само на това –

да се предпазвам от човека близък

и трупа се беда подир беда

с това, че става често низък.