Времето тъжи
Студено е. И времето за нещо си тъжи,
навярно за изгубените птици... отлетели.
Сред сиви, ниско спуснати мъгли,
лицето си от тъжност крие в клони,
оголени и влажни от сълзи
по жълти листи... разпилени.
Есен е. И вятърът проплаква
по покривите... вие, като куче,
по жиците увива се скимти,
в комините просвирващо пълзи...
търси завет да се сгуши.
Тъжи небето за облаците бели,
за топлина от слънчеви лъчи,
които с лятото са отлетели,
прогонени от паднали слани.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
