Времето убива страхливите
Защо ми е това легло
с размерите на мойта стая
и толкова голям балкон –
хоро да сбира? Аз не зная.
Летял съм много нависоко.
Отрязах си крилата. Пречат.
Отеснявал ми е и животът.
(Смъртта веднъж ме разсъблече.)
И аз, наивният с перото,
написал милиони думи,
се клех в човека и в доброто,
(събрало се в дузина "луди".)
А времето е тих убиец
на своите страхливи клетници –
предрешили се стопаджии,
опитали да го превърнат в пленник.
Защо ми е това пространство
в самотните ми дни и нощи?
За мойта плът ще има място.
(Земята спомня си до кости.)
А дотогава ще следя изкъсо
дали изобщо някой ще посмее
да вземе глътката от въздуха,
която ме научи да живея...
©тихопат.
Данаил Антонов
29.06.2023
© Данаил Антонов All rights reserved.
