Все още обичам...
Все още обичам деня, когато безмълвно живея,
мигът, във който се раждам и с него залязвам,
както и вятъра, с който неспирно в живота се рея,
дори огън в душата могъщо изгарящ жадувам.
Все още обичам гората, в която неспирно препускам,
както и спомен отминал, отдавна забравен за нея.
Жадувам и хиляди капки по дъбови клонки да плискам
и облаци бавно завиват гората. Как нежно милея!
Все още обичам земята, в която вечно ще бродя,
както и нежните песни на капките падащи в локви,
влажния мирис на свежест, който вечно ще помня.
И птица самотна в заблуда прелита небе без окови.
Все още обичам и вятъра, спътник в безпътица мой,
нежно превиващ треви и гори в свойта лудешка игра,
извисява се във небесата, после се изсипва кат`порой
отнася къщи, хора и дворОве, ей така, сякаш на шега.
Все още обичам и самотата – нежно ще гали мойте коси.
Все още обичам любовта – топло ще милва мойте ръце.
Все още обичам смъртта – хладно ще гали мойте нозе.
Все още обичам нощта – която страстно ме гали с луни.
Все още обичам...
© Димитър Попов All rights reserved.
или те са те докоснали... 
