Все още тихо ме болиш...
Болиш ме. Още тихо ме болиш.
Очите ми не смеят да изплачат.
Страхувам се да те напиша в стих,
защото стиховете ми за теб са мрачни.
А ти ми светеше. Като зад облак.
(Аз, слънцето изобщо не долюбвам.)
Преди поне дъждът от твоя поглед
превръщах от тъга във чудо.
Сега съм замълчал. И онемявам.
Изказах всичко що ми е в душата.
От вятър и мъгла съм се надявал,
но ти ми подаряваш самота...
Болиш ме. Всъщност само съм обиден.
На себе си. На сляпата си вяра.
Във този свят от мъка ставаш силен,
а от любов до смърт се разболяваш...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
