Всичко уж е по старому...
Невъзмутима пак расте тревата
изпод решетките нетрайни на дъжда.
Онази песен пак е във главата ми:
„Тот же лес, тот же воздух и та же вода.
Только он...”
Дрезгавее Висоцки сред хиляди спомени,
разпилени зад мен като трънчета.
Всичко уж е по старому, а е толкова
празен дворът, че чак не е същият...
Без баща ми асмата сълзи кехлибарено.
Хвърля сянка над мократа пръст.
Дните нижат след залеза залез след залез
и измерват на липсата ръста...
Чернотата годишно приключва със траура,
а Висоцки припява до втръсване.
През сълзи тананикам: „... и та же вода.
Только он...” Паля свещ. И се кръстя...
Една година без баща ми...
© Дочка Василева All rights reserved.
