Човека винаги си казва:

Аз няма да съм като другите.

Няма да съм като баща ми.

Или пък като майка ми.

Няма да съм толкова страхлив, или пък толкова добър.

За бога, поне няма да кихам по хиляда пъти подред, като него.

Никога няма да остарея.

И въобще как може някой, някога да остарее?

Или пък:

Как мога аз да бъда глупав?

Или да се държа по глупав начин.

Да бъда арогантен, да псувам безпричинно. 

Да съм отчаян? 

Не, не е възможно да бъда като всички хора.

Да съм страхлив и злобен.

Да бъда победен - кой? Аз ли?

Да бъда изтощен - ъпсурт.

Да бъда грозен - хайде стига.

Не е възможно, хора.

И няма да забравям.

Като баща ми.

Или пък като майка ми.

Ще помня всяка моя гениална мисъл.

И няма да си правя сметката за нищо.

Защото ще живея ден за ден, напук на всичко монотонно.

И няма да потъна в коловоза на работата - в къщи - и обратно.

През ден ще сменям моите сезони.

И няма да допусна да го пропилея. Живота. За него става дума.

И всякакви такива той си мисли.

А  после изведнъж се вижда в очите на сина си, или пък в огледалото и - Нима?

Егати и живота. 

Простете, но тука нещо намирисва на измама.

Тогава, на кръстопътя между усмивката и плача, когато безнадеждността ти е увиснала на шията като воденично колело и се питаш всякакви въпроси.

Та точно тогава трябва да се разтършуваш дълбоко в мислите, изникнали по твоя път.

Човека - той е просто събирач на мисли.

И трябва да намериш нещо, което има силата да се изправи и да каже:

Аз знам.

И младостта, и старостта.

И опита, и глупоста.

И всеки изгрев, всеки залез, всяка дума, всеки жест, и всяка среща, всяка дума, усмивка, поглед, усилие, молитва.

И всяко малко нещо в глупавия ми живот е тук за мене.

И всяко нещо има смисъл.