Втората миля
И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две (Мат. 5:41).
Втората миля започва, където е краят –
стъпил във нищото, тръгваш по Млечния път.
Всички надежди зад теб върху свещи изгарят,
само че всички звезди на небето блестят.
И ако верен вървиш (даже грешно да стъпиш
ангел-пазител намества небесната ос),
може дори в синевата монета да хвърлиш,
с жълто петаче да вдигнеш за изгрева тост.
Долу ще падат мостове, дантелено тънки.
Пръсти човешки ще късат свещени писма.
Стари църковни камбани ще бият тъй гръмко,
че ще потръпва дори и самата луна.
Ти не поглеждай назад към земята димяща –
мъртво вълнение вдига камбанният зов.
Втората миля е пътят на всички незрящи,
само сърцето познава терена суров.
Следвай го. То по неведоми пътища води.
Слушай го. В тихото ясно се чува във нас.
То е онази заекваща наша природа,
в говорен тик преобърнала Божия глас.
Че си я минал до края – на края без сили,
тук, на земята, животът е сигурен знак.
Ако „защото“ е признак за първата миля,
втората – тя е безумният, страшният праг,
който прехвърляш, когато е нямало как.
© Петя Цонева All rights reserved.
