Студ бавно сковава земята.

Листата изгарят в дъха на своя живот.

Душите им отлитат с крилете на вятъра в бездната на нощта.

Мъглата узряла изпива от лапи следи,

Краката на кучетата уморени потъват в Луна,  

Която възвили са бесни във песни с горящи гърла.  

Богиньо, кажи -

нали слънце отново ще свети?

Нали ден ще изгрее и пак ще блести?

Плуваме бавно в орбити - приземени планети.

Паднали ангели сред морето на времето и пространството ни е оплело,

А чайка откъсва кокардите на нашите хищни, моряшки фурашки …

Мислиш, вярвам, че някъде днеска е утро?

Че във някоя скучна далечна страна, пияните са изгонени от храма на суетата,

И се скитат в канавките стиснали дългокраки мамули с човешки лица?… 

А сред сланата на двора,

Пее Щуреца.

Удивително,

Живо.  

Вярвам!