Вятър
Вятър
Вятърът докосна нежно лицето ми,
целуна ръцете ми
и мигом в мрака се стопи,
но после пак се върна,
палтото ми разгърна
и сгуши се във моите коси.
Но пъргав и неспирен,
отново се развихри
в лудешкия си бяг,
пясъка обръща
той пред всяка къща
и с прах посипва всеки праг.
От оголените клони
мелодия отрони,
като от арфа звук
и с радост я понесе,
в просторите небесни
на птиците напук.
В комините играе
и дори нехае,
че пушекът люти,
облаци разпръсна,
щракна леко с пръсти
и в мрак се потопи.
Понесъл над простора
гласа на много хора,
говори със звезди,
с дихание могъщо
небето преобръща
и праща слънцето да спи.
Уморен от веселбата
отпраши към реката
и в тихите води,
като в прозрачна люлка
от водната милувка,
смирено легна да поспи.
© Мария Борисова All rights reserved.
