Вятър
Едва-едва надигат се крилете ми
сред някакви бездушни вкаменелости,
които пожелах да станат светещи,
подтикната от неразумна смелост.
И вече трудно чувам в мене думите.
И сгърчва се ухото ми в тревога:
Какво ли търся в тъжните им дюни?
В какво да вярвам още? И ще мога ли?
Усмихвам се, а трябва да заплача
пред техните недъгави реалности.
Пред толкова безсмисления здрач,
прегърнал се с абсурдна тривиалност.
Сред черни дюни лута се душата ми.
И няма слънце. Само тъжна лудост,
в която любовта е просто вятър,
останал с вяра, че ще стори чудо.
© Нели Дерали All rights reserved.
